Истории

Понякога децата са изправяни пред изпитания, с които никое дете не би трябвало да се сблъсква. Такъв е случаят на Даная* – младо момиче, което заедно със своите брат и сестра преживява труден и много тежък период. Но тази история не е просто разказ за затруднения – тя е свидетелство за силата на подкрепата, за значението на разбирането и постоянството.

В едно прекрасно есенно утро на 2018 г., Светла, приемна майка с дългогодишен опит, посрещна в дома си Радо на 3 години и Мелина на 4. Децата бяха плахи и притеснени, но топлото отношение и милите думи ги успокоиха и отпуснаха. “Още в началото разбрах, че братчето и сестричето имат затруднения по отношение на своето езиково развитие. При Радо те бяха по-силно изразени. Трябваше да се адаптирам към неговия начин на изговаряне на думите, за да може да общуваме пълноценно” – споделя Светла.

Може би сте чували фразата: “Спокойният родител възпитава далеч по-здрави и щастливи деца”. Но в днешното ежедневие това звучи като изречение от фантастичен роман. Понякога родителят също се нуждае от подкрепа, за да може и детето да расте спокойно. Това е историята на Катя. Тя е самотна майка на две момичета - на 17 години и на 1 година и 8 месеца.

Мария остава без майка в невръстна възраст. Татко й Ангел има нова връзка и родителите на починалата й майка не одобряват това. Конфликтът между бащата и тях потиска момичето и детето се разкъсва между любовта към баба си и дядо си, и тази към баща си. 

Иво дойде в приемното семейство на Ани с еднодневно предизвестие. Тя не попита подробности, но по тъмните кръгове под очите на слабичкото момче разбра, че е дълбоко травмиран. “Беше само на три години. Толкова малък и винаги тъжен. Страхуваше се от всичко. Сърцето ми се свиваше”, разказва Ани.

Първата ми среща с Мартин и Теодора беше преди три години. Няма да забравя деня, в който ги видях за първи път и особено очите на Мартин. Големи, чисти детски очи, но толкова тъжни… „Тежко е за сина ми да расте без баща“, въздъхна Теодора.

Всяко дете е вселена. Всяка история на дете е докосване. Пазя много затрогващи истории, но тази още топли, разнежва и свива сърцето ми.  В края на 90-те години се срещнахме с братче и сестриче – на две и на пет  години.

Гледам я днес,  гушнала сина си. Сияе. Ники е вече на годинка. Същите кафеви очи, големи и будни. Взел е и непокорните й къдрици. Смехът им оглася дома й. А аз си спомням първата ни среща. Преди близо 30 години.

Ние сме семейство Лили и Младен Недялкови. Приемни родители от девет години. Често ни питат - как го правите? Няма специален отговор, има отдаване. На всички наши деца отдавахме всичко, което имахме: време, търпение, внимание, разбиране, душа и сърце. Споделихме и споделяме още семейното си пространство, защото вярваме, че обичта лекува. Вярваме, че дава криле.

Започнах да уча народно пеене още петгодишна в SOS Детско селище Трявна. Днес се занимавам с музика и съм преподавател на деца и младежи.

Имах прекрасно детство в SOS Детско селище Трявна и толкова много спомени, че не бих могла да определя един най-хубав, затова ще разкажа за моите родители - Лили и Младен.

Казвам се Щерияна или накратко Щери, едно от първите деца в SOS Детско селище Трявна. Не мисля, че моята история е необикновена. Необикновеното в нея са връзките с други хора, станали част от живота ми завинаги.