За рисунките и за дарителите

06/12/2021 – Тя се казва Лиза. На 13 години. Живее в малко селце на 25 километра от Велико Търново и от началото на поредното онлайн обучение всеки ден e в SOS Центъра ни за обществена подкрепа във Велико Търново заради достъпа до интернет и виртуална класна стая. Без отсъствие, без закъснение, без значение от времето и лошия междуградски транспорт. Знае, че ако учи, може да успее да сбъдне мечтата си – да взема решения за себе си сама, да бъде независима. Във виртуалните междучасия не става от стола, не излиза, просто отмества таблета и слага пред себе си листа и боите. Рисува и докато рисува, забравя всичко останало. За нейните 13 години се е натрупало доста за забравяне.

Таткото на Лиза е починал. Остават и без дом, остават без роднини, а майката намира дом и работа в едно – във фермата до селцето има миниатюрна стаичка, в която се настанява с Лиза и братчето й. Важното е да се осигури хляб, да са заедно и да си помагат в забравянето на онези тежки дни, когато насилието е било техен ежедневен спътник. Като в кутийка, при тях се настанява болната и безпомощна сестра на майката. И стават четирима, а само майката се грижи за животните във фермата и прехраната. Лиза и брат й имат едно общо любимо занимание – рисуват. Тихи, кротки, вглъбени в нарисувания свят деца.

Повече от година бе нужна, за да се доверят на Надежда, социален работник в SOS Центъра, да повярват, че има добри хора, да се убеди майката, че Лиза трябва да продължи образованието си в града и че Надежда ще следи за детската безопасност. Поетата отговорност е по-значима от каквато и да е материална подкрепа, от платените транспортни карти и билети, учебни помагала, медикаменти, дрехи. Днес Надежда е всичко в едно за майката и за Лиза – социален работник, авторитет, приятел.

След последния онлайн час Албена, ръководител на SOS Центъра ни, пробва да поговори с Лиза. За уроците, за мечтите, за Коледа. „Ключ“ към мълчаливото момиче е рисуването. Какво рисува, как рисува. Предпочита чернобелите графики, но ако намери акварели – пренася на листите своя си свят. Подарява й последната си рисунка с лаконичното „Това е смисълът, когато рисувам“. Не иска да се връща към семейните коледи назад, пожелава си чудото да заживеят отново в истинска къща-дом. Пожелава си уроци по рисуване, каквито не са предвидени в нейната учебна специалност. Албена й разказва за нашите дарители, за каузите, за чудесата в коледната нощ. Сериозна е не по детски, когато пожелава добрите хора да „имат живот, здраве и сили да помагат на тези, които са нещастни и не могат сами“. Бърза за единствения междуградски автобус към селцето, където ще помага на майка си и… ще рисува. В малката стая коледна елха вероятно няма да има, но в рисунките на Лиза и брат й предпразнично ще оживяват вълшебни светове.

За дарителите и за специалистите в SOS Центъра ни за обществена подкрепа остава каузата да помагат децата да имат щастливо детство.