21/10/2020 – На 9 октомври 12 приемни родители имаха своята поредна среща в SOS Клуба на приемния родител във Велико Търново. Идеята за нея е на две приемни майки. И двете имат нелеката задача да подкрепят дете, в чиято душа усещането за различие е стигнало непоносими размери. Едното дете – на 11 години е разсиновено. Реално отхвърлено за втори път. Другото е в същия клас – различно по рождение, с интелектуален дефицит и дефицит на вниманието, което го прави различно от останалите, трудно е да бъде удържан в клас, трудно е на класа да не го обижда или изолира. „Отвсякъде сме отхвърлени!“- жалва се приемната майка, която е приемна баба за детето и търси път в страшното отхвърляне. И ето я темата, а пред приемните родители застава Донка Петрова – психотерапевт, психолог с дълъг опит в подкрепата на жертви на насилие и майстор-треньор по позитивна психотерапия. И тръгва едно запознаване, в което уж нашето дете няма проблеми, а всъщност май се чувства различно. 14-годишната Ани все повтаря на приемната си майка: „Нали ти си ми майка, моля те не казвай , че съм ти приемно дете, моля те!“ Шестгодишната Лина ту казва мамо, ту бабо, ту пита „Нали ме обичаш? Защо аз имам две мами?“
Семейно дете посочва в градината четиригодишния Дидо и пита приемната майка: „Защо твоето дете е толкова тъмно, пък ти си руса?“ Седемнадесетгодишният приемен син Ангел задава често въпроса: „Когато социалните спрат да ти дават пари за мен, аз кой ще бъда?“
И се затискат уж невинни изречения, зад които, ако имаш очи, виждаш как травмата работи. Психотерапевтът представи теорията за загубите, наблегна на нуждата от нормализиране на понятия с негативен подтекст; изведе нагледно пред приемните родители как ако носиш в себе си първичната рана от изоставянето, то това е предпоставка да се усещаш различен и е нужно огромно сърце да удържиш детското преживяване. Насочи родителите към търсене на позитивното в едно различиие, към изграждането на антитела против страха да си различен. Към края общо изведоха няколко точки – опори в посланията към децата:
Краят не искаше да дойде, защото приемните родители не искаха да тръгнат. И ако се питате къде е тук образцовият дом, то той е в думите на един от участниците, че много често търсим фасадата, външното, табелката „Образцов дом“, а всъщност какво се случва там – никой не знае зад затворената врата. Важно е да имаш сърце и кураж да търсиш ресурсите в детето, да имаш очи да ги видиш и воля да го научиш да се справя. И като възрастен да покажеш на другите възрастни, когато се налага, че твоето различно дете може само да бъде шанс за техните деца в норма!
