Участието на деца в процесите на вземане на решения има за цел да подпомогне възрастните да вземат по-информирани и адекватни решения, както и да насърчи положителната промяна у децата. Участието на децата е основна ценност, която следва да бъде интегрирана във всички аспекти от живота и дейността на децата.
Детското участие насърчава децата да участват в планирането и реализацията на различни инициативи, да поемат отговорност като изказват собствено мнение и влияят на решенията, които ги касаят пряко. Използваните методи би трябвало да помагат на децата да се чувстват по-уверени и свободни да изразяват собствените си идеи, мисли и мнения, както и да участват активно в училищния и социалния живот. Децата, които са добре информирани, проактивни и осведомени за своите права, и които се стремят да имат активна роля в училището и обществото, представляват най-сигурната основа за устойчивостта на всяка инициатива, насочена към подобряване на благосъстоянието на децата.
Участието не само че е основно право на децата, но също така е и важен инструмент за реализирането на всички останали техни права. Важно условие за реализиране на пълноценно детско участие е предоставянето на адекватна информация на децата, както и създаване на безопасни и лесно достъпни механизми за подаване на сигнали за нарушаване на техните права или за търсене на помощ при случаи на насилие и злоупотреба. Чрез активно участие децата развиват умения, знания и увереност, които подкрепят тяхното лично развитие и им помагат да достигнат пълния си потенциал.
Ще разгледаме четири ключови рамки и концепции в областта на детското участие: деветте изисквания за смислено участие, модела на Лора Лънди, стълбата на Харт, както и включването на децата в обществено значими решения. Тези инструменти ни помагат да разберем по-добре какво означава истинско участие и как то може да бъде прилагано на практика.
всяка подстраница се отваря отделно
За да бъде участието на децата смислено и с реално въздействие, Общ коментар №12 на ООН определя девет основни изисквания, на които следва да отговаря всяка инициатива, програма, събитие или друго, посветено на детското участие:
„Участието на децата е „…непрекъснат процес, който включва обмен на информация и диалог между деца и възрастни, основани на взаимно уважение, и в рамките на който децата могат да научат как техните мнения и тези на възрастните се вземат предвид и определят резултата от такива процеси.“
1 Комитет по правата на детето, Общ коментар № 12, Правото на детето да бъде изслушано, CRC/C/GC/12, юли 2009 г., параграф 3.
Може да свалите брошурата „9 основни изисквания за пълноценно детско участие“ – в нея ще откриете и подробна информация как се изпълняват на практика тези 9 изисквания
2. Моделът на Лаура Лънди за детско участие
Моделът е разработен през 2007 г. от професор Лаура Лънди от Университета в Белфаст като отговор на ограниченото прилагане на член 12 от Конвенцията на ООН за правата на детето, който гарантира правото на детето да изрази своето мнение.
Лънди критикува традиционното разбиране на участието като твърде тясно и предлага по-широка концептуална рамка, основана на четири взаимосвързани елемента:
Пространство — на децата трябва да се осигури безопасна и приобщаваща възможност да споделят своите мнения.
Глас — децата трябва да получат подкрепа, за да изразят своите възгледи.
Аудитория — мнението на децата трябва да бъде изслушано от хора, които имат отговорността и правомощията да действат.
Влияние — мнението на децата трябва да бъде взето сериозно и да доведе до реални промени или поне до обяснение защо не е последвано действие.
Моделът подчертава, че истинското участие не е просто изслушване на децата, а гарантиране, че техните гласове реално влияят върху решенията, засягащи живота им. Той се използва широко в политиката, образованието и социалната работа в много страни.
Нейната статия от 2007 година, „Гласът не е достатъчен“, е една от най-цитираните статии в областта на правата на децата, а моделът за участие на децата, който тя предлага, се използва широко в научните изследвания и практиката. Нейният модел предлага начин за концептуализиране на правото на детето на участие, както е заложено в Член 12 от Конвенцията на ООН за правата на детето. Той има за цел да насочи вниманието на вземащите решения към отделните, макар и взаимосвързани, елементи на това право.
Четирите елемента следват логичен хронологичен ред: пространство, глас, аудитория, влияние.
Моделът на Lundy преобрази глобалното разбиране за детското участие. Моделът активно се прилага от ООН, Европейската комисия, международни организации, национални правителства и НПО, за да гарантират, че децата участват пълноценно във важни решения.
3. Стълбата на Харт
Стълбата на участието е 8-степенен модел, създаден от Роджър Харт (професор по екологична психология и изследовател на детското участие в City University of New York), през 1992 г., който описва осем нива на детско участие, наредени от най-ниското към най-високото. Долните три стъпала — манипулация, декорация и символично участие — представляват форми на участие, при които децата формално са включени, но реално нямат глас. Горните пет стъпала описват постепенно нарастваща степен на автентично участие — от ситуации, в които възрастните вземат решенията, но информират децата, до такива, в които децата сами инициират проекти и вземат решения съвместно с възрастните. Моделът е широко използван в социалната работа, образованието и разработването на политики като инструмент за самооценка и ориентир към по-смислено и равноправно включване на децата.
Роджър Харт по това време работи за УНИЦЕФ и търси начини за по-активното включване на децата във вземането на решения, които засягат живота им. Моделът е описан в статията “Детското участие: от символично участие към гражданство” (Children’s Participation: From Tokenism to Citizenship). Харт развива 8-степенен модел на детското участие, наречен “Стълба на участието.” Според Харт, участието е “процесът на споделяне на решенията, които засягат живота на индивида и живота на общността, в която живее.”
Той казва още:
„Една нация е демократична дотолкова, доколкото нейните граждани са ангажирани, особено на ниво общност. Увереността и компетентността за участие трябва постепенно да се придобиват чрез практика. Именно поради тази причина трябва да има постепенно увеличаващи се възможности децата да участват във всяка демокрация, която се стреми към развитие, и особено в онези държави, които вече са убедени, че са демократични. С развитието на правата на децата започваме да виждаме все по-голямо признаване на способностите на децата да говорят от свое име. За съжаление, макар участието на децата и младежите да се случва в различна степен по света, то често е експлоататорско или повърхностно. Това есе има за цел да стимулира диалог по тази важна тема. То е написано за хора, които знаят, че младите имат какво да кажат, но биха искали да разсъждават по-задълбочено върху процеса. Написано е също и за онези хора, които имат възможност да помогнат на децата да имат глас, но които — съзнателно или не — омаловажават тяхното участие.“
Осемте нива на детско участие според Стълбата на Харт са:
Възрастните използват децата, за да подкрепят кауза или решение, без те да разбират целта. Децата може да повтарят послания или да участват в инициативи, които не са избрали и не разбират.
Децата участват като „украса“ – например пеят, държат плакати или присъстват на събитие, но нямат мнение или роля в подготовката и решенията.
Възрастните привидно дават на децата право на глас, но в действителност децата имат малко или никакво право на избор по темата или стила на обсъждането й. Децата реално нямат възможност (или имат много малка такава) да формулират своите собствени мнения.
Това е първото стъпало, на което има реален процес на участие. Тук децата изпълняват специфични роли, като Харт формулира четири критерия, за да може включването да се обозначи като участие:
Те знаят защо се провежда дейността, какъв е проблемът и какво се очаква да се постигне. Участието им не е „на сляпо“.
Обяснено им е, че инициативата идва от възрастните и как са взети първоначалните решения. Това създава прозрачност и доверие.
Децата знаят какъв е техният принос и как той помага за постигането на целите. Ролята им не е формална или декоративна
Децата избират дали да участват и могат да се откажат. Няма натиск от учители, родители или организатори.
Възрастните инициират процеса, но активно търсят мнението на децата. Децата са информирани как техните идеи ще бъдат използвани и имат възможност да повлияят на решенията. Например някои телевизионни продуценти развиват проектите си за детски предавания, опирайки се на мненията на децата. После представят пилотната версия група деца, които могат да критикуват продукцията. После променят дизайна съобразно обратната връзка от децата и подобрената версия им се предоставя за мнение. Така е правен например „Сезам стрийт.“
Процесът започва от възрастните, но решенията се вземат съвместно. Децата участват в планирането, обсъждането и определянето на действията. В много държави проекти в общността (като изграждане на открити публични пространства, социални центрове и други) се реализират по този начин. Тук практиката изхожда от разбирането, че публичните проекти не са предназначени само за една специфична възрастова група, а за споделено ползване от всички. Целта е да се включат повече лица, като се дава особено значение на децата, по-възрастните и на хората с особени нужди или увреждания.
Децата сами предлагат идея, организират дейността и вземат решения. Възрастните имат подкрепяща роля (напр. логистика, безопасност), но не контролират процеса. Разбира се, това може да стане при достатъчно подкрепящи условия. Плюсът на този етап е, че децата се чувстват уверени и подкрепени да реализират сами свои проекти. Риск на подхода е, че детските идеи рядко се развиват в проекти в общността. Основната причина. обаче е във възрастните – според Харт, възрастните не могат достатъчно умело да реагират на детската инициативност.
Това е най-високото стъпало в стълбата на участието. Децата започват инициативата и канят възрастните като партньори. Решенията се вземат съвместно, като се съчетава опитът на възрастните и гледната точка на децата. На това ниво децата не само инициират свои проекти и дейности, но и въвличат възрастните и да споделят с тях процеса на вземане на решения. Този модел работи много успешно при тийнейджъри. Примери за инициативи, които са дошли от децата и са превърнати в цялостни проекти в партньорство с възрастните, са дейности в училище като: подобряване на интериора на класните стаи, решаване на конфликти, предоставяне на информация за нежелана бременност и полово предаваните заболявания, и др. Тези проекти имат висока публична добавена стойност, но са твърде малко. Харт обяснява това не с липсата на инициатива и желание от страна на младежите, а по-скоро с липсата на загрижени възрастни, чувствителни към конкретни интереси на младите.
Benefits of child participation in public decision-making.pdf (2)
