Две деца татко и баба

11/01/2013 – Здравейте, мили приятели. Искаме пак да ви разкажем една история. Този път участниците в нея са един татко и двамата му сина, има замесена и една баба, но майката липсва. А истинските герои в историята са социалните работници от Центъра за обществена подкрепа във Велико Търново. Центърът е част от локацията Велико Търново-Габрово-Трявна, където се прилага програмата „SOS Детско селище“. 

Историята можеше и да не бъде история, ако директорът на едно основно училище не се беше обадил в Центъра за обществена подкрепа във Велико Търново, че две деца и един татко имат нужда от подкрепа.

Намерихме 9-годишния Виктор да тича по коридора на училището, следван от баба си. Виктор е във втори клас, с диагноза aутизъм. Мартин е в същото училище, но в 4 клас – една година изостанал от връстниците си. Нямало кой да го изпраща на училище и той просто не ходил. Двете деца живеят с баща си и баба си Снежана, която е постоянен придружител на Виктор. Майката се оказала неподготвена за ролята на майка и потърсила по-лесна роля, но не «забравила» да вземе със себе си кредитната карта, с която като майка получава семейните добавки и социалните помощи за Виктор. Заведеното дело за развод и иск за упражняване на родителските права от Стефан чакаше все още решение.

Бащата не знаеше как да се справи с житейската си ситуация – развод и дете с аутизъм, който таткото не разбираше и не искаше да приеме, едно по-голямо дете, което мълчаливо тъгуваше за майка си, една мизерна стая, пропита с мухъл, една безработна баба – неосигурена и „вързана“ в грижите за малкото момче. Таткото ходеше да сече дърва в гората – и за да ги изхрани, и за да избяга от ужасната си неразбираема мъка. Преди години тръгнал за чужбина, а съпругата му – в неизвестна посока. Бабата Снежана спира Мартин от училище, Виктор остава незаписан в първи клас и тримата отиват да чакат таткото в едно мъничко селце – без училище и без детска градина.

При първите ни срещи по-големият Мартин беше изключително свит и притеснителен, трудно контактуваше с непознати. Виктор беше записан на ресурсно подпомагане, но бабата Снежана прекарваше целия ден в училище и в класната стая за да може и Виктор да седи.

Най-трудният проблем се оказа не липсата на документи и адресна регистрация, а базовото неразбиране на основния  проблем – какво е аутизмът на Виктор.

И таткото, и бабата искаха  някой да им каже как да осигурят пари и специалисти, та да „разбият“ заключения аутистичен свят на детето и да го „върнат” в нормалния свят. Можеха да плачат, да крещят на детето от безсилие, а после – отново и отново.

Какво «се случи» в случилата се житейска история на един баща и две момчета?

Социалният работник осигури ежеседмични срещи с бащата и бабата – домашни посещения и психосоциална подкрепа, закупени хранителни продукти, включени бяха  и двамата – бащата и неговата майка в инидивдуални психологически консултации. В продължение на половин година психологът насочи усилията си към адекватно приемане и от двамата на ситуацията на Виктор и неговите потребности. За Мартин бяха осигурени инидвдуални педагогически консултации и посещения на групови детски занятия в Центъра. Подкрепата за него беше в друга насока – към  самоусещането на можещ, знаещ и ценен сам за себе си, а не като «отговорник» за поведението на брат си. Бяха осигурени логопедични консултации  за Виктор. Беше  оказана подкрепа за адресно регистриране на нов адрес – придружаване в Община и полиция, заплатена такса за лична карта – с цел да ползва правата си като родител на дете с увреждане.

Научихме таткото как да подготви нови документи за лекарска комисия, тъй като старото експертно решение на Виктор  беше изтекло в чакане да се реши кой е родителят с родителските права. Всъщност, случиха се обикновени неща, които за тримата – Стефан, Мартин и Виктор имаха друго измерение.

Една година след влизането в проекта – те живеят в нова квартира, където условията са приемливи, бащата и децата са адресно регистрирани, Виктор има ново решение от лекарската комисия и право да получава интеграционни добавки, Мартин и брат му продължават да учат в следващ клас. Без прекъсване.

Разбира се, все още имаме да направим една последна стъпка – след като ги убедихме да разгледат Дневния център за деца с увреждания, остава да им дадем подкрепата, за да си признаят, че имат нужда от него, че самият Виктор има нужда от специалистите в един дневен център, да им помогнем «да видят» с нови очи житейската си ситуация, да стопират неглижирането на основните потребности на двете момчета. Една стъпка, която е толкова важна и толкова дългослучваща се. Важното е, че вървим в правилната посока. И самотният родител може да бъде не само майка…

Публикувано в: Истории