za home page

25/01/2013 – През ноември 2011 г. в Центъра за обществена подкрепа в Търново, където се прилага  Програмата „SOS Детско селище“ доведоха Вики. Малко русо момиче на 4 години, което не казваше  нито дума. Доведоха я нейната баба и леля. Не защото момиченцето нямаше майка. Заедно с майка си, баща си, леля си, баба и дядо то живееше в малко село край Търново, в обикновено наглед семейство, в което обаче ролите бяха объркани безкрай – лелята на детето напълно игнорираше грижите на майката, поемаше нейните функции изцяло с мълчаливото съгласие на бащата и бабата. Майката имаше задача само да ходи на работа и поради определени свои дефицити, тя приемаше безропотно всичко, дори това, че Вики спи при леля си. Майката нямаше право на никакъв глас. Липсващия напълно говор, липсващата самостоятелност, липсващата инициативност у детето да поиграе на  детски игри не стряскаше никой от близките. Когато педагог от местната детска градина предложил Вики да посещава занятия там, той бил изненадан от неговоренето на детето и ги насочил към Центъра.

Нямаше съмнение, че трябва логопед. Центърът за обществена подкрепа осигури и логопоед и консултации. През първите два месеца не вярваха, че ходенето там е нужно на тяхната Вики. Не приемаха   консултациите на  социалния работник  за  промяна на  семейния модел и за даване  шанс на детето да намери своята идентичност и самостоятелност. Бяха провеждани поотделно разговори с майката, с бабата, с лелята, домашните посещения на адреса също започваха и свършваха с консултиране за нуждата на всяко дете от родител, който поставя правила и дава обич. Лелята,  която беше обсебила детето и директно обиждаше майката пред него, се срещна с психолог.  Трябваше майката да бъде учена да бъде майка, въпреки страха и от останалите в семейството. Трябваха доста усилия да се промени моделът – майката, а не лелята да води детето на логопед.

През изминалата една година детето ходеше три пъти седмично на осигурените логопедични сеанси и това  значително подобри разбирането му  на чужда реч, несвързана с битовата тематика. Обогатен е пасивният му речник, макар че активният все още е сведен до ограничен брой думи. Страховете, свързани с общуването с непознати хора намаляха. Все по-рядко има непоносимост към силни странични шумове. Детето изпълнява прости и сложни команди. Изградена е ориентацията в пространството: горе-долу, отпред-отзад – нещо , което на четири години липсваше.

Наблюдават се все още затруднения в общата и фината моторика и затруднения при рязане с ножица. Несръчна е, но с радост хваща молива и драска в рамките на листа.

На пет години вече научи да реди елементарен пъзел на  човешко тяло от две части.

Не може още да научи цветовете, но научи основни форми. Детето, което не казваше дума, сега  умее да брои до три. Имитира и участва в кабинета в съвместни игри. Вече пие от чаша. Не носи памперси и ходи с желание в задължителната предучилищна група. Със сигурност ще влезе и в първи клас. Всъщност оказа се, че Вики имаше късмета да попадне в точното време на точното място – в проекта „SOS Детско селище“, където Центърът за обществена подкрепа успя да осигури  адекватните  социални  услуги за нея и семейството и.

След 15 месеца подкрепа и наблюдение, днес семейството е различно. Шансовете пред Вики – различни. Нещо ОБИКНОВЕНО за други деца, но НЕОБИКНОВЕНО за нея.

Публикувано в: Истории Новини